Българинът не вярва в правосъдието. Но защо?

0

Бързина, прозрачност, а и може би от време на време по някой наказан магистрат – дали така ще върнем поне малко разклатеното ни доверие в правосъдието, пита Ивайло Дичев.

В съвременния свят има тежък проблем с правосъдието. Спомнете си бунтовете в САЩ след убийството на чернокожия Флойд, спомнете си двукратните погроми в Париж – веднъж заради умрели в трафопост момчета, гонени от полицията; втори път след застреляния младеж, отказал да се подчини. Говорим за стари демокрации, които незабавно се заеха с разследването на случаите и по някои от тях вече излязоха с присъди. Какво да говорим за публичното унижение на Боазизи в Тунис, което даде старт на арабската пролет или убийството на Джина Махса Амини, последвано от незапомнени протести в Иран?

В тази редица (между първите и вторите?) се нареждаме и ние, с невиждано масовите демонстрации на солидарност с жертвата на татуирания националист. И то демонстрации, последвали протестите по повод все новите и нови убийства по пътищата или в спалните, след които все няма усещане за справедливост. На площада вече излизат не само обичайните защитници на човешките права и почернените майки, а страшно много младежи, които често обявяваме за апатични и аполитични, излизат хора от всякакви партии и професии. Усещането ми е, че общественото раздразнение нараства и нищо чудно скоро да стигнем и ние до палене на коли и вдигане на барикади.

Говорим за страна, в която никой не беше осъден за магистралите, за обира КТБ, за осемте джуджета. Страна, където в затвора не лежи нито един министър или висш магистрат. Страна, току-що преживяла сюрреалистичен скандал в прокуратурата, когато главен и заместник се обвиняваха взаимно в подготовка на убийство. А Висшият съдебен съвет се завъртя на пети пред очите на всички ни и изпълни политическа поръчка по отстраняването на пречката пред ротационната коалиция, наречена Гешев. Отделно прокурорски синове, освободени дрогирани шофьори убийци, полицайки помагачки на престъпници, прокурори с незаконно оръжие и пари в брой.

Поредната капка, която преля чашата

Случаят с Георги Николаев е поредната капка, която за кой ли път прелива чашата. Лично на мен ми се струва, че този човек има психически проблем и трябва да бъде подложен на принудително лечение, но да кажат експертите. Що се отнася до фактите, които бяха изнесени, основното възмущение дойде не само от тезата за лека телесна повреда, възприета, доколкото разбираме, в един втори момент, а и от липсата на всякаква чувствителност към чудовищния характер на извършеното. Няма човещина и емпатия в тази съдебна система, повтаряха – и как може тъкмо жена да го пусне на свобода!

Второ, неразбираемо беше как може да се отмени мярката за неотклонение на човек, който е в пробация за побой от миналата година, а има и още един такъв случай преди това, както стана ясно. Оказва се, че за дискотеката, където е кандидатствал за работа като охранител, това се е оказало проблем и не са го взели. Но не и за старозагорския съд. После видяха обществената реакция и се завъртяха на пети (като беше в случая Гешев) и извадиха заплахите за убийство, които на фона на макетния нож и остригването са също толкова несериозни, колкото прокурорската метафора „боклук“. И най-дразнещото е, че гилдията под строй застана зад замесените по случая свои колеги на принципа „гарван гарвану око не вади“. Да бяха излезли със становище, че може да има грешка, че ще проверят, че може да накажат някого – щяхме да ги разберем. Така си оставаме при традиционния за нефелната ни демокрация феодализъм, наречен в случая независимост на съдебната система.

В позицията си Съюзът на съдиите правилно отхвърля уличното правосъдие. Основният проблем в него е, че прави хората неравни – едни привличат съчувствие и възмущение, други не; едни биват естетизирани от медиите, други някак не успяват да ни развълнуват. Ситуацията тук напомня евтин холивудски хорър: невинна девойка и отвратителен бабаит, който ни връща към най-тъмните моменти на прехода. Ами ако някак девойката беше успяла чудодейно да нареже бабаита, по-малко ли щяхме да съчувстваме? Разбираме всичко това, но щом един потребител пише „когато съдът не може да въздаде справедливост, улицата ще въздаде“, аз чувам в това сериозна заплаха за убийство на демокрацията като такава. Нанизани един след друг аргументите на ССБ изглеждат логични – някаква процедура, такъв член, онакава буква. Само се чудя как не им хрумна да потърсят някакъв проблем в случилото се – да кажат тук има грешка, там законът трябва да се промени. Казвам това, защото се боя, че съдиите, към които все още има някакво уважение, са на път да последват прокурорите в канавката.

Междувременно проблясна известна надежда. Заместник-административният ръководител на старозагорската прокуратура се оттегли по искане на главния прокурор, а двамата прокурори, работили по делото, ще бъдат проверявани за две години назад; отстранен е и съдебният лекар, определил уврежданията като лека телесна поведа. А парламентът се събира извънредно да коригира законите. Ами браво на протестиращите!

Независими или подкупни и некомпетентни?

Едни търсят проблема в лошите закони, други в неподходящите хора. Откъм Наказателния кодекс, то се знае, веднага се заговаря за вдигане на наказанията – за това често се използват легендарните крумови закони, които щели да поправят положението. Знаем, че това не е така просто, и все пак има и безспорни пропуски в законодателството: следва да се криминализират униженията и мъченията, да се разшири категорията домашно насилие спрямо хора, които не са в семейна връзка. Някои се сещат за прословутата Истанбулска конвенция, която щеше да даде много по-добра защита на жените, за отхвърлянето на която са лично виновни Нинова и Каракачанов с нелепите си глупости за митичния джендър. Впрочем тази конвенция предполагаше и по-широки мерки за възпитание на цивилизовано отношения между момчета и момичета от училищната скамейка, каквото русофилският ни традиционализъм май не предвижда.

На другата страна са онези, според които законите ни са си много добри, но проблемът е, че не се прилагат. Защото хората в системата са или подкупни, или некомпетентни. Отново се заговори се за подобряване на обучението в юридическите факултети (наистина понякога човек го е срам да слуша убогата реч на български магистрати). Но колкото и да говорим за хората, смяната им в независимата съдебна система е трудна, като предназначението ѝ е да бъдат независими в своето „вътрешно убеждение“. Но как да разберем дали убеждението е вътрешно или външно, дали е информирано или не? Предвижданите промени в състава на ВСС, при които прокурорската му част да бъде по-директно зависима от парламента, може би е стъпка в тази посока. Държавните обвинители ще отговарят именно пред държавата. Но пък за съдийската част се предвижда още по-голяма автономия, при която ни остава да се надяваме на доброто сърце на онези, които попаднат там. Така че засега не се притеснявайте за съдийката от Стара Загора – наказание няма да я постигне.

Не знам как следва да се преосмисли тази независимост на съдебната власт, която сме наследили от бронзовата епоха. Правовата държава и демокрацията не са свързани – първата предхожда втората с няколко хилядолетия. Работата е там, че с разширяването на демокрацията отношенията между двете започват да се усложняват. Разбира се, директна намеса на изпълнителната власт в съдебните дела не трябва да допускаме – тя ни връща към тоталитаризма. От друга страна съдебната власт би трябвало все пак да отговаря по някакъв начин пред обществото – да разчитаме на саморегулация на тази каста, наследила едновремешните жреци, май вече не е достатъчно. Особено когато имаме такива случаи, които влизат в тежък сблъсък с нагласите, нравите, културата – и се налага в правосъдието да се намеси възмутеното гражданство.

Двата основни проблема на правосъдието

В адаптирането на правото към съвременния свят ми се виждат важни два момента. Първият е факторът бързина. Правосъдието е пословично бавно, затъва в процедури, оспорвания, отлагания и тъй нататък – и всичко това противоречи на ритъма, в който пребивава съвременното обществено мнение. Твърдят, че у нас проблем било количеството дела на един съдия и различни процесуални усложнения – все неща, които подлежат на решение, но ми се струва, че това го има и при старите демокрации. Как да се ускори работата по делата без да се накърнят правата на гражданите – нека законодателите да мислят.

Този проблем може да бъде частично решен през втория: откритостта. Правосъдието открай време е тайнство, сфера затворена за гражданите, кодирана в сложни формули, предпазена от външни погледи. Тази затвореност разбира се има своя исторически смисъл: дистанцирането от обичайния всекидневен живот улеснява при налагането на закона. Но дали тя продължава да е адекватна на съвременния ни свят? Само си помислете как живеем, как отваряме линковете и очакваме да разберем всичко веднага. Какви жреци, какви тайни? При едно по-открито производство ще можем да следим в реално време ставащото, ще очакваме обяснения, ще откриваме пропуски. Бързина, прозрачност, а и може би от време на време по някой наказан магистрат – дали така ще върнем поне малко разклатеното ни доверие в правосъдието?

Автор: Проф. Ивайло Дичев, Дойче Веле

Прегледана: 98660

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече