Защо човечеството, открило музикалната хармония, не може да намери хармония в собствените си взаимоотношения

0

Автор: Даниел Димитров, БТА

Винаги съм се удивлявал защо човечеството, което е намерило хармонията като музикално изразно средство, не може да намери хармония в собствените си взаимоотношения един с друг, казва в интервю за БТА Асен Аврамов. Той е композиторът на фокус тази година в международния музикален фестивал „Софийски музикални седмици“.   

„Културата си я представяме като театър, но всъщност културата е абсолютно цялото ни поведение. И затова, като се чудим защо жълтите павета покрай Народното събрание са наредени по този начин, трябва да знаем, че те са наредени по този начин, защото нашето общество има много ниска култура. Като говорим, че работниците имат ниска култура, изглежда смешно. Но не е смешно, защото културата не се състои само от културния елит, не се състои само от хората, които пишат романи. Културата е навсякъде, във всичко. Културата е това да не можеш да си позволиш, когато работиш, да работиш по този отвратителен начин. Това е тази съвест към всичко околно и идеята, че аз, правейки нещо, облагородявам това пред мен и около мен“, казва още Асен Аврамов.

По думите му самата форма да се страхуваш, че могат да те накажат за едно или за друго нещо, е вече проявление на невинност, защото означава, че съвестта ти работи. „И е много трудно на по-стари години да го задържиш“, допълва той. „Ако загубим къде на компаса се намира злото и къде се намира доброто, никога няма да можем да проведем тази експедиция. Това е все едно да дадем развален компас на хора, които са тръгнали в планината. Те са обречени на смърт. Ние сме обречени на смърт, ако не поддържаме този компас“, смята Асен Аврамов.

Пред БТА композиторът говори за музиката като театър и за културата като театър, за липсата на разбиране у другите, за житейската благословия, за невинността и за чистотата, за проповядването и изповядването, за  спомените от първото написано произведение и за адаптацията на традиционна музика от цял свят. И още: Какво би включил в албум „Най-доброто от Асен Аврамов“? Защо според него има липса на интерес към българската класическа музика? С театъра ли е най-силната му връзка като автор? Бил ли е увлечен по-сериозно от изобразителното изкуство, предвид прочутите художници в неговата фамилия?

Г-н Аврамов, Вие сте композиторът на фокус тази година в „Софийски музикални седмици“. Какво означава за Вас това внимание – възможност за едно по-цялостно представяне в рамките на определен период от време, знак на уважение или нещо друго?

– „Софийски музикални седмици“ е един много реномиран фестивал. Това е най-големият фестивал на България за класическа музика. И, разбира се, много е радостно да бъдеш разположен по този начин. Освен че се казва „Композитор на фокус“, на цели пет концерта се изпълняват мои произведения.

Извън личното ми удоволствие от това да бъда поставен в такава позиция в този момент, е и радостта, че въобще е създадена такава платформа в този фестивал – да има български композитор, който да е на фокус. Самата идея и реализация на фестивала и на неговия директор е българската музика, и то съвременната българска музика, да бъде един много сериозен център на фестивала. Да, аз съм композитор на фокус, но в концертите се свирят не само мои произведения. 

Смятам, че, по принцип, българската култура от години е длъжник на българските съвременни композитори – много рядко се свирят. Много рядко дори общността на любителите на музика има интерес и любопитство да чуе какво се случва в творчеството на българския композитор. И затова смятам, че е изключителен, и то не е жест, а просветителско дело от страна на Момчил (Георгиев – бел. а.) – да включва толкова много български произведения. Разбира се, неговата идея е и изпълнителите да бъдат български, в една голяма степен. И тази година той също е поканил най-големите български изпълнители. Говоря за световноизвестни български изпълнители – инструменталисти, солисти и така нататък.

Радостно е също и възстановяването на традицията да участват симфоничните оркестри на България – под формата на нещо като симфоничен преглед. Фестивалът има изключителна просветителска и културна функция. И ще се радвам, наистина, той да може да продължи по този начин. Да бъде поддържан и подкрепян от Министерството на културата, ако щете, Министерството на финансите, Софийската община. Това е изключителен фестивал и аз да бъда в него – първо, като композитор във фокус, и второ, въобще да бъдат изпълнени толкова много мои произведения, е голяма чест. А иначе композиторът винаги е радостен, когато нещата, които пише, могат да бъдат споделени с публиката.

Как си обяснявате тази липса на интерес към съвременната българска класическа музика. Много хора биха Ви казали, че не е така…

– Аз не съм нито музиковед, нито музикален антрополог или социолог, за да кажа как е навсякъде по света, но това нещо е забележимо. Факт е, че концертите в България никак не са малко на брой – за една сравнително малка държава. Тоест, ние имаме много музикално-културни събития, а ако отворите програмата им, ще видите, че процентът на присъствие на българска съвременна музика е изключително малък. Много малко българска музика се свири и на концертите, които се правят в музикалните учебни заведения. И това е причината да смятам, че наистина има липса на интерес. Защото, ако имаше интерес, това щеше да се случва под някаква форма.

Факт е, че, особено след пандемията, доста Ваши колеги изкараха нови неща. Говорим пак за класическата музика. Имаше коментари в гилдията, че това време се е отразило благоприятно точно на композиторите. На Вас как Ви се отрази този период?

– Това е интересна тема за изследване – дали наистина пандемията, която принуди много хора да седят затворени в къщите си, е причината да се появи толкова много творчески импулс. Възможно е да го допуснем. Възможно е да допуснем, че хората, затворени в своите места, без възможността да се разсейват толкова много, по някакъв начин, са попаднали в ситуация, в която са били творците от по-старото време на музикалната култура. Имам предвид 14-и, 15-и, 16-и, 17-и ,18-и век, когато поради по-малкото развлечения и по-голямата концентрация на мисълта, композиторите са били изключително продуктивни.

И днес се чудим как Хайдн, Бах и Хендел са могли да напишат такива огромни количества музика – които ние днес не можем да изсвирим, камо ли – да ги напишем. Така че, може би, действително, това е много ползотворно и е може би е една такава форма на усамотяване. Защото за писането на музика, за рисуването, за правенето на литературна поезия и каквато и да е друга литературна форма наистина е необходимо усамотяване и липса на някакво разсейване.

Аз самият написах едно много голямо произведение тогава. То беше някак си инспирирано от ситуацията на един свят, който е спрял. Един нов ансамбъл – MYX`D, изсвири това голямо нещо, което се казва „В тишината“ и е около 70 минути. Има малко текст вътре, с видео апликации и, разбира се, живо музикално изпълнение. 

Името Ви се свързва предимно със създаването на едни от най-добрите композиции за театрална музика. С театъра ли е най-силната Ви връзка като автор?

– Не мога да кажа, че абсолютно сигурно съм се стремял към театъра като територия на обществената култура. Но в работите си, и преди да пиша музика за театър, бях забелязал една форма на театралност, да я наречем. Имам силно влечение към театралните форми въобще. Писал съм балети, писал съм квазиоперни партитури…

Аз съм отраснал в семейство, в което баба ми беше изключителен вокален педагог и изключителен познавач на операта, а беше и асистент на Христо Бръмбаров. И, някак си, от най-ранна възраст, съм закърмен в един жанр, какъвто е операта – тоест, съчетаването между театър, чиста музика и човешко вокално гласово присъствие. И това вероятно ми се е отразило, и затова начинът ми на мислене е такъв. Аз самият, когато пиша за оркестър, си представям инструментите като персонажи и всеки един от тези персонажи има своята задача, роля, план за развитие и своите параболи на присъствие. И така се пише самата музика. Може би, съдбата естествено ме е разположила така, че да пиша музика за театър. 

Аз никога не съм преставал да пиша музика, която е предназначена за сцена. Но, като че ли, цветовото ми усещане е като за театър, за музиката като вид театър.

През годините сте работили върху обработка и адаптация на традиционна музика не само от България, но и от Гана, Уганда, Бали, Корея, Гърция, Китай. Защо е важно в България да познаваме музикалната култура на, на пръв поглед, далечни от нас страни?

– Работата като композитор е много полезна за мен, заради желанието ми да разгадая една различна емоционалност, една абсолютно непозната човешка същност, която има да ми каже нещо, но ми го казва с език и похвати, които са напълно непознати за мен. И за мен като композитор е много важно да се опитам да стигна именно до това какво тази музикална култура или това конкретно произведение иска да ми каже…

Не мога просто да направя някакъв аранжимент. Трябва да разбера какъв е творческият човешки импулс, който е предизвикал да бъде създадена такава форма. Няма значение дали е песен, дали е било някакъв танц, дали е ритуална автентична етническа музика и така нататък. 

По същия начин и в театъра се опитвам да вникна в отделните персонажи. Това са текстове, които описват не само събития и сюжети, но и конкретни хора с конкретни вътрешни мотиви, конкретни склонности да реагират по един или друг начин, конкретни идеи, конкретни чувства, качества… Това са живи хора и ние трябва да разберем какви са те и защо. Те не са ни близки, а трябва по някакъв начин да ги разгадая, да ги разбера… Това е причината в адаптацията на някои произведения да търся каква е автентичната причина за тяхното съществуване и да се опитам да я преведа под някаква форма. Има подобна специфика и в театралната работа.

Смятам, че за собствената и за груповата култура на хората е от много голямо значение да могат да разберат другия, да се опитат да го опознаят, да разберат мотивите му, да не съдят толкова лесно, а по-скоро да могат да прощават, ако тези мотиви не са приемливи за тях. Защото колкото повече успяваме да разберем другия, да се поставим на негово място и да бъдем по-милостиви към него, толкова по-малко войни ще има между хората.

Говорите за липсата на разбиране на другия, а преди това за работата в екип – това ли са нещата извън музиката, които най-много Ви тревожат като човек?

– Абсолютно. Всеки един физик от какъвто и да е порядък – от Коперник до Макс Планк, разглежда света като цяло и няма никакво съмнение, че светът е цял. И като казваме свят, нямам предвид само човека, а цялата вселена. В зависимост от изповеданието на човек, може да се каже, че това е случайно, че е работа на някакъв Бог или на голямата велика мисъл, няма никакво значение. Това означава, че ние, цялото, сме един организъм. Според нас хората са единствените представители на хомо сапиенс, единствените представители на разумното същество. Но защо единствено ние не можем да схванем, че целостта се нарушава именно от проявата на отделните ни егота, от непосилността ни да схванем цялото и да участваме в него? Да не се окаже, че сме най-глупавите от всички в творението…

Възприемам света по този начин, защото най-близкият ми пример е самото ми усещане за цялост, когато създаваме, например, едно музикално произведение – да намерим хармониите вътре, дисхармониите, отделните звучности в инструментите, ритъма… Създаваме едно цяло. Тоест, ние създаваме микромодели на тази цялост в музиката си. И аз винаги съм се удивлявал защо човечеството, което е намерило хармонията като музикално изразно средство, не може да намери хармония в собствените си взаимоотношения един с друг.

А ако погледнем по-глобално, продължавате ли да вярвате, че българското общество е загубило респекта си към културата – мнение, което изразявате през 2021 г.?

– Може би е малко изхвърлено да кажа, че нашето общество е загубило усещането си към културата – не толкова, защото не мисля, че е така в момента, а защото не съм убеден, че някога е било по-различно. Нямаме уважение към културата, защото първо, трябва да разберем какво представлява културата.

Културата си я представяме като театър, но всъщност културата е абсолютно цялото ни поведение в тази форма на облагородяване. И затова като се чудим защо жълтите павета покрай Народното събрание са наредени по този начин, трябва да знаем, че те са наредени по този начин, защото нашето общество има много ниска култура. Като говорим, че работниците имат ниска култура, изглежда смешно. Но не е смешно, защото културата не се състои само от културния елит, не се състои само от хората, които пишат романи. Културата е навсякъде, във всичко. Културата е това да не можеш да си позволиш, когато работиш, да работиш по този отвратителен начин. Не защото няма да ти платят или ще дойдат и ще те накарат да го повториш. Ти трябва да не можеш да си го позволиш. Това е тази съвест към всичко околно и идеята, че аз, правейки нещо, облагородявам това пред мен и около мен. 

Затова смятам, че нямаме никакъв респект и минаваме отстрани на културата. Това ще бъде и резултатът на целия ни свят, ако продължаваме по този начин. Все повече и повече се връщаме в примитивното състояние.

Каква е ролята на държавата в този процес?

– Смятам, че държавата е инструмент на обществото. Ние винаги говорим за държавата и всеки път забравяме, че тази държава е баба ми и леля ми. Защото всеки човек, който говори против държавата, е хубаво да напише списък на всичките си познати, които работят под някаква форма нещо, свързано с държавата. И тогава да разбере кой точно е държавата…

Автор сте на стотици композиции. Спомняте ли си първото музикално произведение, което сте написал в 7-8 клас, и бихте ли го изсвирил днес отново?

– Бях, може би, първи курс в музикалната гимназия, и вече исках да пиша музика. И написах едно нещо, което е по-скоро графомания. На мен най-силно ми въздейства етическото отношение и създаването на музикален свят от Йохан Себастиан Бах. И разбира се, това произведение беше не просто инспирирано, а буквално крадено от най-различни фрагменти на Бахови произведения. Пазя го с всичките му редакции по него в червено, които съм правил, докато съм го писал. Няма какво да свиря от него. Мисля, че по-скоро е показателно за отношението ми към определен тип музикална материя, каквато е Баховата материя. 

Радостното е, че съм имал възможност от съдбата да правя тези неща. И, в крайна сметка, наистина да успея за всички тези години – от най-ранната си детска възраст досега – да се състоя по някакъв начин, именно в музикалното поле. Да не лъкатуша, да не търся в онези сфери някакво препитание, което да ми даде възможност да правя други неща, а наистина изцяло да се намирам в музикалното поле. Това е изключителна житейска благословия, бих казал. И аз съм много благодарен, че се е състояла върху мене, че това нещо ми се е предложило. Да успея да живея в света на музиката, е изключителна благодат. И хората, които успяват дълго време да живеят в нещо, което е тяхна даденост, същност и желание, и имат умения и качества за това – това бих казал, че е щастие.

Какво бихте включил в албум „Най-доброто от Асен Аврамов“, който да се разпространява на световния пазар?

– Не знам. Мисля, че всички големи композитори от миналото като Моцарт и Хайдн, никога не биха направили албум The Best. Когато го питат кое произведение най-много харесва, Стравински казва, че, както всеки композитор, харесва най-много най-ранните си неща, като дава сравнения, свързани с развитието на сексуалността на човека. В случая, става въпрос за една творческа сексуалност. И казва още, че всеки композитор харесва най-много и най-късните си произведения, които вече са проявлението на страстта на възрастния човек. 

Човек наистина най-добре помни най-ранните си неща, защото те са свързани именно с тази невинност на опознаването на напълно непознатия терен, както и последните, най-новите неща, за които помни най-много какво е чувствал и правил, докато ги работи.

Много пъти са ми казвали да направя някаква компилация и да им я изпратя. И аз им казвам: „Вижте, аз ще ви изпратя 100 неща, вие ги чуйте и си направете компилацията, защото наистина не мога“. Наистина, просто не знам. Викам си: „И това е хубаво, и това ми харесва, и това тук е много интересно…“. И много често оставям хората сами да си направят подбор. Нямам вътрешното усещане, че ще бъда безпристрастен в такъв подбор и с това няма да бъда полезен евентуално на концерта, който би се осъществил с моя музика. Аз лесно мога да подбера чужда музика – на принципа на контраста, на принципа на неочакваните проявления, така че като редактор бих бил добър, но като саморедактор бих бил ужасен.

Говорихте преди малко за невинността и за чистотата – тези качества само на младите творци ли са присъщи? Изключено ли е човек на изкуството в зряла възраст да ги притежава?

– Напълно съм убеден, че това е човешко качество, а не възрастова категория. Въпросът е, че е по-лесно, когато си по-млад, да си по-невинен. И е по-трудно, когато си по-възрастен да си така невинен. Това изисква осъзната невинност, а не придадена, каквато е по подарък от самото начало. Всички говорим, че като деца сме невинни, и пак не е точно така, защото и децата не са чак толкова невинни по отношение на някои наши схващания за виновност и невинност. Те са много хитри… Но психиката им е невинна, защото всичко това са чисти действия – дори хитростите. Дори когато счупят една чаша и я скрият, това не е пошлост и не е разруха на доброто. А е по-скоро някакъв страх при тях.

Самата форма да се страхуваш, че могат да те накажат за едно или за друго нещо, е вече проявление на невинност, защото означава, че съвестта ти работи. И това е много трудно на по-стари години да го задържиш. Защото тук не става въпрос само за общественото поле и как ти функционираш в него. Много хора и сега ги е страх, че ще ги накажат. Но колко хора виждаме всеки ден, особено в политическия елит, които заслужават наказание, обществено и морално порицание, но те застават пред нас и започват да ни учат какво да правим. Не е лесно да задържиш тази невинност, тази съвест, кой си, къде си и къде е доброто в компаса. 

Ако ние загубим къде на компаса се намира злото и къде се намира доброто, никога няма да можем да проведем тази експедиция. Това е все едно да им дадем развален компас на хора, които са тръгнали в планината. Те са обречени на смърт. Така че и ние сме обречени на смърт, ако не поддържаме този компас. И никакви обществени теории за това какво всъщност е доброто и какво – злото, не е работило, това са само измислици. Ние изместваме центровете, ние изместваме севера и юга в този компас с лекота – с най-различни антропологични теории, най-различни социални теории, философщини и семиотичини глупости. Няма никакъв начин да си самоизмислим доброто и злото в други параметри – само се заблуждаваме в това отношение.

Вие сте от артистична фамилия, в която, освен музиканти, има и художници. Самият Вие бил ли сте увлечен по-сериозно от изобразителното изкуство?

– Аз самият рисувам много и съм имал периоди, в които само съм рисувал. Даже имаше няколко години, в които, още докато бях музикант и почти завършващ вече студент, по-голяма част от времето ми отиваше в това да рисувам. Брат ми е скулптор, разбира се, и аз наблюдавам рисуването и винаги съм бил увлечен от това. Други художници от нашата фамилия са акварелистът Константин Щъркелов, който е чичо на баща ми, и Никола Аврамов, един от най-добрите български натюрмортисти. Той е починал през 1945 г. и много малко неща има оставени в България от него. Единственият рисувач, така да се каже, когото съм наблюдавал, е брат ми. Но аз самият много рисувам. И сега даже понякога, като вляза в някакъв период, сядам и започвам да рисувам.

Обичам всякакви неща, които се намират извън сцената. Навремето много обичах да контактувам от сцена, тоест, да бъда сценичен изпълнител. Но, с течение на времето, някак си се отдалечих от това нещо и в момента даже може би бих изпитвал известно притеснение, ако трябва да изляза на сцената да извърша някакви художествени дейности. Но мисля, че много голяма част от хората, които работят в областта на изкуството, се захранват, под една или друга форма, от всички околни проявления на изкуството – литература, изображение, визуални изкуства, кино и разбира се, различни жанрове музика.

Това е една територия, за която казвам на студентите си, че е нещо като море. Изкуството е нещо като море, в което човек може да плува с различни плавателни съдове – дъска, сал, кораб, яхта, скутер… Важното е, че всички се намираме в едно море и можем да плуваме в него.

Следващият въпрос беше свързан точно с Вашите студенти и дали към тях се отнасяте като учител, или и като ментор, който дава и музикални, и житейски уроци. Но Вие току-що отговорихте…

– Студентите са добре запознати с живота и смятам, че като говорим с тях, е добре да имаме предвид, че не сме повече от тях. Само може би някои неща по-добре ги знаем и то не толкова заради годините, а заради практикуването на нещо конкретно.

Тук искам да направя една бележка. С моя приятел Марин Бодаков, Бог да го прости, за когото много ми е мъчно, имахме един разговор. Говорим за това как общуваме с хората и той казва: „Има две форми на общуване с млади хора и студенти. Едната е проповедническата, а другата – изповедалната. И, по много странен начин, ние двамата с теб представляваме тези две форми. Ти си по-скоро в материята на проповядването – като проповедник говориш на студентите си. А аз по-скоро не мога да го направя това нещо и усещам в себе си необходимостта да стъпвам през изповедалната форма – да изповядвам пред тях някакви неща и те да взимат от това каквото могат“. И това е много показателно. Не си бях давал сметка, действително, че има тези две форми на общуване с околните и разбира се, най-вече със студентите и учениците.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Това е трудно изречение, защото думата обичам напоследък я използваме под път и над път. Пишем сърца под постовете без никакъв проблем. Аз съм човек, който обича… Мога да кажа, че обичам живота, но това иска пояснение. Аз обичам живота, защото той представлява единственият смисъл на съществуването на вселената. И, като казвам живота, имам предвид онова нещо, което е родено от някаква енергия и произвежда някаква енергия в комбинация с всичко около себе си.

От тази гледна точка, законът за гравитацията също е живот, защото дава възможност на едни тела да се намират на отстояние едно от друго, да се отблъскват, да се въртят, да произвеждат, ако щете, атмосфера и така нататък. Това също е живот и е някакъв алгоритъм за живота. И, ако има нещо, от което наистина да съм възхитен, то е това уникално чудо на живота…

Асен Аврамов произхожда от музикално-артистична фамилия с дългогодишна история. В семейството му има музиканти, художници, композитори, музикално-инструментални и вокално-оперни педагози. Започва музикалното си образование с пиано на петгодишна възраст. 

Завършва Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Изучава ударни инструменти, композиция, дирижиране и пеене. Работи главно в областта на сценичната музика. Гост-лектор е в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Нов български университет (НБУ). Води и различни ателиета. Автор е на близо 300 партитури за театър, три балета, над 30 филма, 50 аудио/радио проекти, както и различни композиции за концертната сцена. За работата си е отличен с 25 номинации за различни национални отличия. Носител е на 15 награди за театрална музика.

Прегледана: 115040

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече