Изборната битка се решава от шепа хора

0

От гледна точка на политическите сили изборите поставят два проблема. Най-напред, вотът е битка за власт – бройката на депутатите в парламента определя тежестта на политическите играчи. Второ, това е битка за имидж – известни политици се изправят един срещу друг и този, който победи, може да претендира за обществено доверие и популярност.

Това е така, защото в българската политика лицата и имената на претендентите за властта вълнуват избирателите повече от техните идеи и политики. Това състояние на нещата изкристализира горе-долу едно десетилетие след началото на прехода. Тогава синьо-червената идеологическа война поутихна, а на политическата сцена нахлу Симеон Сакскобургготски. Вместо да занимава избирателите с големи идеи за държавата и обществото, той просто им предложи името и репутацията си и по-добър живот след 800 дни. Така зададе модел на предизборно поведение, който не се е променил особено до наши дни. Това е причината „лидерските битки” да се превърнат в

основно зрелище на изборите.

Зад такива сблъсъци обаче се прикрива и по-дълбок смисъл – като апетита за мощен политически растеж. Пример е предстоящата схватка в столичния 24-ти избирателен район между лидера на „Демократична България” Христо Иванов и на „Продължаваме промяната” Кирил Петков. Двамата имат обща история, която се простира поне 5 години назад във времето – когато беше учредена партията „Да, България”, която Иванов оглавява и до днес, а Петков беше един от близките му сподвижници.

Макар и да са започнали в политиката от едно и също място, пътищата им все повече се раздалечават. Петков и съратникът му Асен Василев обявиха „Промяната” за центристка, а не дясна партия, и отказаха да се явят заедно с ДБ на изборите. Това говори за желание да изградят самостоятелна политическа идентичност, която да бъде еднакво привлекателна за избирателите и вдясно, и вляво. Петков и Василев са наясно, че

нишата, заета от градската десница, е ужасяващо тясна

и не оставя място за търсене на масовата подкрепа, от която се нуждае една партия, желаеща да управлява. В този смисъл ДБ по-скоро ограничава мащабните амбиции на „Промяната”, отколкото да ги насърчава. Затова за ръководството на ПП няма драма в една лидерска битка с иначе близката им десница, даже подобна схватка изглежда неизбежна. И без това след изборите всички лоши чувства ще се забравят, когато дойде време за следващата управленска коалиция.

Желанието на „Промяната” да расте се забелязва и в избора на бившия председател на парламента Никола Минчев за острие на атаката срещу бастиона на ДПС Кърджали. Партията на Ахмед Доган е на практика абонирана за 4 от 5-те мандата в района. С номинацията на Минчев обаче, който стана силно популярен, след като беше коварно свален от поста му в последното Народно събрание, ПП дава заявка, че търси електорално разширение във всички посоки, за да не затъне в тясната градска ниша на ДБ, както се спомена по-горе. Между другото Минчев е избран от формацията си да се състезава и в Пловдив-град, отново срещу Христо Иванов, с когото ходеха заедно на митинги срещу „статуквото”. Това е поредният

знак на ПП, че желае да се разграничи

от градската десница, на която гледа като на ограничение.

Понякога лидерските битки отразяват и суровите реалности на българската политика. Такъв е случаят с Делян Пеевски от ДПС. Формално погледнато, той не е партиен водач, но едва ли някой би оспорил ключовата му роля в движението. Тук историята отново включва ДБ, при това с доста печален за десницата резултат. На последните избори през ноември 2021 г. Пеевски беше избрал да се състезава във Велико Търново. Тогава Христо Иванов му хвърли ръкавицата в лицето и започна кампанията „Нито глас за Пеевски!”. Жестът беше замислен като политическо и лично предизвикателство – демократичен лидер се изправя срещу политика, който олицетворява статуквото, а теренът на битката е градът, от който започва следосвобожденската политическа история на България.

Десните вярваха, че славата, която Иванов придоби след сблъсъка си с охраната на Ахмед Доган на Росенец, ще бъде достатъчна, за да извоюва победа. Уви, политиката в България работи на други принципи. Изборната машина на ДПС стъпка Велико Търново, за да направи удобен път за Пеевски към Народното събрание. Стреснати, десните решиха, че нямат нужда от повече унижения, и за предстоящите избори пратиха хора от „втория ешелон” срещу мощния бизнесмен в Благоевград и Пазарджик, откъдето той участва във вота. Даже „Промяната” не се осмели да издигне някой от двамата си лидери срещу Пеевски. Водещата й фигура в Благоевград например е Андрей Гюров. Макар и да ръководеше парламентарната група на ПП, той трудно може да се определи като популярен политик. Само лидерът на БСП Корнелия Нинова ще се съревновава с Пеевски в Благоевградско. Тя обаче предвидливо се застрахова с второ водаческо място в столичния 25-и район, така че депутатското място й е почти гарантирано.

И един пример, който показва, че бягството на партиен лидер от изборите е белег за упадъка на една формация. Става въпрос за Слави Трифонов и ИТН. На първите избори, в които партията се включи – през април 2021 г., шоуменът беше кандидат за депутат, постигна победа, но отказа да влезе в парламента. Добре, Бойко Борисов също прави така. На следващия вот през юли с.г. Трифонов не участва във вота, но популярността му оставаше толкова висока, че ИТН стана първа политическа сила. През ноември дойде погромът – спад с две трети в гласовете.

Сега шоуменът отново никакъв го няма,

рейтингът на партията е трагичен, а повечето водачи на листи са хора, чиито имена извикват въпроса „Тези кои бяха?”. Трифонов можеше да направи усилието да се включи в битката, тъй като личната му популярност е единственият политически капитал на ИТН. Не го направи и ще плати цената с ново поражение.

Всички изброени случаи открояват персонализацията на българската политика. Гласуваме за личности, но не по начина, по който искахме. Сега изборната битка се решава от шепа хора, принадлежащи към партийните върхушки, чиито имена и лица гражданите са способни да разпознаят, когато тръгнат към урните. Те не са просто политически водачи; за българските избиратели тези хора въплъщават в себе си очакванията им за бъдещето, което ни очаква след вота. Странна метаморфоза се получи; и вероятно не единствената, която ни очаква в объркания ни политическия живот.

Автор: Людмил Илиев, Сега

Прегледана: 37085

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече