Ако не искате Петков, получавате Борисов

0

Пет месеца живот сред „промяна“ отново доведоха българите до усещане за политически предел – правителството e на ръба, върти пета над пропастта, пада.

Валят залози кога точно ще се случи. Едни анализатори „насрочиха“ предсрочните избори за есента. На други в помощ се притече вицепремиерът Асен Василев, който прогнозира, че може да се състоят догодина. Никой не би заложил пари, че управляващата коалиция ще изкара пълен мандат. В това състояние има нещо колкото забележително, толкова и незабелязвано от обществото – след края на двуполюсния модел през 2001 г. България почти през цялото време си живее така. Разприте в НДСВ, после при тройната коалиция, нарастващото омерзение на хората към Борисов, междувременно и обществената присъда над Орешарски ни караха да изпитваме постоянно предчувствие за край – властта пада, друга идва. Но в повечето случаи тя докрета до финала. Обществото пък така и не разбра, че живее в парадоксално неслучване на уж случващото се.

Сегашната ситуация удивително прилича конкретно на мандата на НДСВ и ДПС (2001 – 2005 г.). Събрала разнородни сили и интереси, тогавашната коалиция, както днес, се състоеше от реформаторска съставка и друга, закотвяща в миналото. Тя отново бе смес от прозападни и проруски сили. По същия начин

премиерът губеше рейтинг всеки път, щом си отвори устата

(Симеон Сакскобургготски – понеже не произвеждаше членоразделна реч; Кирил Петков – защото я разчленява в лапсуси). Обещанията катастрофираха в началото, а вътрешните противоречия в края бяха толкова големи, че никой не знаеше кой точно управлява. И макар медиите и публиката постоянно да брояха дните до предсрочния вот, липсваше оформена политическа алтернатива. Съответно на хората не им се гласуваше – и времето така си премина. После пък тройната коалиция оцеля, след като съществуването на една от партиите бе подчинено на връщането на имотите на един човек, а друга му устрои перманентен рекет с разследване да ги отнема. Тези исторически сюжети са важни, понеже показват, че българското управление е оцелявало при далеч по-големи драми. Настоящата коалиция несъмнено се тресе от скандали, изправена е пред поредица от кризи. Но гръмовни изводи за бъдещето не бива да се правят. На сочните обяснения кога и как ще дойдат предсрочните избори

хората следва да се отнасят като към откровения на Наталия Кобилкина –

може да са истина, но може и не; най-добре да служат за развлечение.

В контекста на актуалната ситуация у нас трябва да бъдат казани и четири други неща. Те са относно най-важното: нужни ли са предсрочни избори:

Първо, всички социологически изследвания към момента показват нежелание да се гласува. При „Галъп“ през май почти два пъти повече са българите, които не искат предсрочен вот (44% спрямо 24%). Сходна е ситуацията през април при „Тренд“ (47% спрямо 37%). Успоредно недоверието в правителството расте, то е около 60%. Изводът е, че „промяната“ е разжалвана, но в никакъв случай няма припозната алтернатива. Няма и как, след като де факто липсва. Ако се отиде на избори, това ще бъде огромна глупост спрямо масовите настроения. И какъв би бил резултатът от един нежелан вот, при който нито управляващите, нито опозицията се одобряват? Отговорът е ясен: видоизменено мнозинство на т.нар. промяна

или… промяна чрез Бойко Борисов. 

Най-нормалното нещо е да липсва гора от ръце. 

Второ, голямата новина в социологическите сондажи не е лидерството на ГЕРБ спрямо ПП, както интерпретират повечето медии. Новината е превръщането на „Възраждане“ в трета-четвърта сила. И двете тенденции не бива да бъдат преувеличавани, защото отчитат твърдо решените хора да гласуват. При включване на колебаещите се ПП изравнява ГЕРБ, а „Възраждане“ се свива. Но на изборите партията на Костадин Костадинов би увеличила значително електората си – това е единствено сигурната прогноза, която може да се направи при предсрочен вот. Независимо дали ще участва в управлението „Възраждане“ ще е незаобиколим фактор в парламента. Първите данни сочат, че най-вероятно пробив ще направи и партията на Стефан Янев.

Трето, в момента

ДПС са извън властта

Прокарват се влияния през някои от фигурите в управляващата коалиция, но са с далеч по-малки домогвания от вижданото досега – недооценен факт насред злободневията.  

На четвърто място, на база всичко това,  следва да дойде преценката кое е добро и лошо за България. Хубаво ли е Янев и „Възраждане“ да „променят“ държавата. Ако да, в какво точно ще я превърнат. Добре ли е да се дават шансове за реанимиране на ДПС. Най-вече – следва ли ГЕРБ да се връща на бял кон. Защото е ясно, че постигнат ли предсрочни избори управленска конфигурация без ПП, тя ще е именно правителство на Бойко Борисов. Няма кой друг – „Ако не искаш Петков, получаваш Борисов!“ (перифраза на стар лозунг). Добре ли е същият този омерзителен за мнозинството българи човек да се възползва от липсата на алтернатива и срещу него? Това са най-важните въпроси, а масовият отговор е ясен.

Всичко това не значи, че настоящото правителство не прави грешки. Точно обратното – кадрово, идейно, комуникативно препуска от скандал в скандал. Но политиката не е абстракция, тя винаги е избор между реалности. С всичките си недостатъци настоящата власт е по-добър вариант от избори, след които идва Бойко Борисов. Хипотезата, че той ще оправи ценовите и военни бакии, още повече след като зависят от международни фактори, е утопия. По-интересното е, че няма нито един глас все още, който да твърди, че четворната коалиция управлява

по-корумпирано и с повече лъжи от самата ГЕРБ

Впрочем, именно на тази преценка се дължи нежеланието за избори въпреки липсата на ентусиазъм за нея.   

Ако поразсъждаваме отново в исторически план, следва да се отчете, че управляващата коалиция разполага с уникален вариант за презареждане  – в един момент Асен Василев просто да смени Кирил Петков. Сценарият изглежда утопия единствено защото никога не се е случвал. И двамата са председатели на основната управляваща партия, действат и са схващани като братя. Размяната би била опция, ако рейтингът им се движи разнопосочно, а сегашният вицепремиер бъде консенсусен за партньорите. Но най-важното е българското общество да осъзнае, че в политиката никога не се избира добро, а най-малкото зло. Все още слабият демократичен опит кара избирателите да бленуват за честни, можещи, отговорни, смели, с безупречна биография… управляващи. Няма такива. А това е не просто исторически, но и географски урок – накъдето и да се обърнем, ще видим все държави, в които хората едва понасят политиците си, сред тях и управляващите – реалност, с която просто трябва да се свикне. 

Автор: Диян Божидаров, в. Сега

Прегледана: 189690

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече