В западните демократични традиции изборите са невъзможни без дебат между лидерите на основните партии, претенденти за парламента. Всъщност в повечето страни този дебат е непрекъснат през цялата кампания. Ние виждаме лицата им, чуваме обещанията, заявките, политическите стратегии. Те са залог, гаранция, че лидерът се ангажира с програмата и залага себе си – имидж, политическо бъдеще – в битката за управление на страната.
Лидерите обаче отсъстват от разговора за бъдещето на България. Да, те правят своите паралелни кампании. Възможно е накрая и да се появят под някаква форма, но засега отсъстват. В ефира виждаме само тези лидери, които са около линията, деляща успеха от провала, но не и тези, които гарантирано влизат в Народното събрание (освен патериците – партии джуджета, съюзници на великаните).
Като стана дума за великани, Бойко Борисов е този, който трябва да говори и да отстоява политиката си. Борисов обаче е като Михаля – ходи го гони по магистралите и 100-процентово независимата газопреносна система. Просто няма никакъв шанс да го видим в едно студио с други лидери, в клетка (макар и антиепидемична), да чака Антон Хекимян да му даде думата и да изслушва Мая Манолова, например.
Няма никакъв шанс да видим и Слави Трифонов, който е по-малко публичен дори от Ким Чен Ун. „Има такъв народ“ засега се държи като „няма такива избори“, но вече се очертават щрихите на тяхната далечна цел, която надхвърля живота на следващия парламент.
Лидерът на ДПС – Мустафа Карадайъ е безсмислено да спори с бъдещата по-малка опозиция, когато в дебата отсъства „онзи с автомата“.
Остана единствено Корнелия Нинова, която изглежда гарантирано ще бъде лидер на най-голямата опозиция, но тя с кого точно да дебатира.
Жалко е, че от изборите зависеше много нашето бъдеще, защото би било симпатично и ние – електоратът – да бойкотираме дебата.
Автор: Емил Спахийски
Източник: в. „Труд“
Прегледана: 59346