Чипът „сервилност“

0

За парадигмата на българското общество и държава

„Образованите противоречат на другите, мъдрите – на себе си.“ – Оскар Уайлд (1856-1900), английски писател и драматург

Когато бях малък, независимо дали тичах или вървях, често се спъвах. „Гледай си в краката!“ – ме поучаваше моят баща, но неговият съвет през едното ухо ми влизаше, а през двете излизаше. Продължавах да се спъвам и да падам, дори след като навърших пълнолетие. Едва след тежък инцидент и полезното нравоучение на травматолога в спешния кабинет на МБАЛСМП „Н.И. Пирогов“, схванах тънкостта на правилния вървеж: ту гледаш в краката си, ту гледаш напред. После пак и пак. Другият вариант е падането, пише Славчо Кънчев във вестник Дума.

Съща е технологията и на успешната политика. Необходимо е индивидите, които се препитават с този занаят, хем да се вторачват и да решават непосредствените проблеми, хем често да поглеждат и напред, за да са сигурни, че се движат по посоката, която са поели да следват като ангажимент пред своите избиратели.

Но за да бъде следвана една политика, е необходимо да е налице инструментариум за нейното осъществяване. Необходимо е да бъде определена стратегията, т.нар. парадигма – теорията или моделът за постановка на проблема, който се приема в качеството си на образец за решение на поставената задача.

Понастоящем могат да бъдат отделени няколко доминиращи, в широкия смисъл, социокултурни, а в тесния – социополитически, стратегии:

– северноамериканската – експанзия на интересите и ценностите на САЩ с помощта на военно, технологично, информационно, финансово доминиране;

– европейската – политическа и икономическа интеграция с помощта на създаване на органи на наднационално управление;

– японската – разчитане на авангардно технологично развитие в съчетание с традиционната национална трудова етика;

– китайската – вътрешна социално-икономическа производствена и пазарна мобилизация и глобална стокова и финансова експанзия;

– ислямската – глобална популяризация на религиозните ценности на исляма;

– руската – поддържане на статуса на велика ядрена държава, замяна на идеологическата стратегия с ресурсна;

– израелската – тотална мобилизация на човешките и материалните ресурси в интерес на обществото и на държавата Израел.

Каква е парадигмата на българското общество и на нашата държава?

Пълно мълчание, ако този въпрос бъде зададен на нашенските (уж!) елитни политици. Или в най-добрия случай биха започнали едни фразеологични упражнения в смисъл, че, виждате ли, нали сме членове на Европейския съюз, от което се подразбира каква е нашата папагалска позиция. Че нали точно в този смисъл и в стил „право, куме, та в очи“ персоната Бойко Борисов до неотдавна неведнъж публично изразяваше собствената си парадигма за взимане на държавнически решения за бъднините на България: „Каквото кажат големите в Брюксел“. Тя и сега остава непроменена и на йота, дори по отношение на такъв въпрос на живот и смърт, като евентуалния внос у нас на ваксини срещу КОВИД-19 извън одобрените от ЕС.

Още преди около две хилядолетия римският философ-стоик, писател и общественик Луций Аней Сенека (ок. 5 г. пр.н.е. – 65 г.) заключава: „Най-лошият недостатък е да си привързан към недостатъците си“. А какъв по-голям недостатък от мисленето под строй?

Чии интереси защитава сегашното управление на България? На бюрократичната машина в Брюксел или на българските граждани? Отговорът на този съдбоносен понастоящем за моите сънародници въпрос е известен.

В Унгария „евроеретикът“ Виктор Орбан е на противоположното мнение спрямо българското папагалене: „26 години съм живял в социалистическа Унгария. Не си мислете, че всичко беше толкова лошо. Най-вече медицината. В някои неща бяхме пред Запада много напред. Няма Източна или Западна ваксина! Има добри и лоши препарати! Като малки нас ни ваксинираха с руски ваксини и, за разлика от Запада, в целия Източен блок нещата са хиляди пъти по-добре. Вземете и вижте в Германия разликата между болни в Западна Германия и Източна. Едните са ваксинирани с руска ваксина, а умиращите – със западни. Трябва да сме обективни: в Източна Европа имаше култура при ваксинирането. По време на Студената война Запада се отказваше от съветските ваксини по политически причини и хората там умираха като мухи от болести, непознати в Източния блок. В Унгария не се интересуваме от исканията на ЕС, а от компетенцията на нашите лекари. Брюксел няма адекватно възприятие за нищо. Здравето на народа на Унгария не зависи от решенията на чиновниците в ЕС.“

Затова в Унгария ваксинират и с руската ваксина „Спутник-V“ и броят на ваксинираните там е значително по-висок от ваксинираните българи и българки.

Друг римски философ и император – Марк Аврелий (121-180 г.), е оставил важно напътствие, напълно валидно и днес: „Първо, не прави нищо без причина и цел. Второ, не прави нищо, което да не клони към полза за обществото.“

У българските политици общественият интерес обаче се пречупва по правило през призмата на личните въжделения от материално и/или психологическо естество. Освен това катеренето към властови позиции, а после и пребиваването им на тях се извършва през целия т.нар. преход в условията на арогантно вдигната диригентска палка от новия Голям брат. Единственият опит за несъобразяване с чуждестранния натиск, извършен от Жан Виденов в качеството му на министър-председател, бе брутално осуетен.

В подсъзнанието на голямото мнозинство наши политици е имплантиран чипът за сервилност. Както обяснява Майкъл Шермер в своята монография „Тайните на мозъка“: „Когато убежденията са формирани, мозъкът започва да търси и намира потвърждаващи доказателства в поддръжка на тези убеждения, като ги допълва с емоционално засилване на увереността. Следователно се ускорява процесът на аргументация и вкореняване на убеждението на индивида и посредством положителна обратна връзка се повтаря цикъл след цикъл.“

Е, повторението е майка не само на знанието, ала и на… незнанието. Но съвременният сложен, многопосочен, многополюсен, но и комплексен свят къса безмилостно на изпита по държавно управление всички персони, които така здраво са се хванали за догмите си, че и на ум не им идва, че това са догми.

Резултатът винаги е един и същ трагедия за народа. И този народ не обитава някъде по опакото на географския глобус, а територията, наричана България. Пък персоната Борисов, която твърде обича да гали слуха си с глагола „да управлявам“ в първо лице, единствено число, в никакъв случай не е индивид, който би могъл да прозре, че в настоящите трудни времена е необходима тотална мобилизация на човешките и материалните ресурси в интерес на нашето общество и на България. Още по-малко той би могъл да бъде главният координатор на усилията на всички български граждани. Поради проста, но незаобиколима причина – не притежава харизма на пасионарий, т.е. на човек, който е социално ангажиран с изключителна страст.

Именно в критични периоди за някой народ или нация, заради оцеляването, предотвратяването на сериозна опасност за обществото или за част от него, се изявяват отделни индивиди. Насочвани от определена социална, духовна или даже психо-биологична мотивация, те рискуват абсолютно всичко. Готови са да загубят комфортните си условия за съществуване, родствените връзки и лични контакти, своето имущество и дори най-ценното – живота си.

Точно тези хора – пасионариите, излъчват и предават на другите своя ентусиазъм. Те са инициаторите на национално-освободителни движения, те започват революции, те повеждат сънародниците си за защита на отечеството срещу външна агресия. Като издигат идеала за жертвоготовност до небивали висини.

Е, Бойко Борисов не е с този поведенчески типаж. Жалко за тези, които не са го проумели…

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

Автор: Славчо Кънчев

Източник: в. „ДУМА“

Прегледана: 34048

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече