Изразените по време на консултациите при президента опасения от възможно опорочаване (чрез манипулации и фалшификации) на предстоящите парламентарни избори предизвикаха истерични реакции от страна на председателя на парламента и други „остриета” на ГЕРБ. Изявленията не ни впечатлиха с обоснованост или добър тон (с какво може да ни изненада човек, несправил се с материала по география за седми клас), а по-скоро с това, че управляващите се чувстват гузни по темата за честните и свободни избори. Истината обаче е, че позата на набедени политически девственици не отива на „достойните” последователи на Гочоолу и Дочоолу.
Проблемът на ГЕРБ не е главно в изразените позиции на опозиционните партии (някои от тях също са замесени в скандални практики на електорално мошеничество). Споделените (меко казано) опасения от изборни измами са масови и бяха ясно изразени още по време на протестите от миналата година. Не става дума за политически пристрастия или за ирационални страхове, а за обосновани предположения, базирани на наблюдения и факти. Те могат да бъдат систематизирани в три групи.
Първо, непрекъснатите опити на управляващите
да крият или изопачават неоспорими истини
от последните десет години. Купчината нескопосани лъжи за миналото съвсем логично предизвикват съмнения за бъдещето. Ето само един пример. От ГЕРБ твърдят, че за този период тяхно правителство е организирало само едни избори – президентските през 2016 -та. Това, разбира се, не е вярно. Инфраструктурата за нечестно печелене на избори (административна, съдебна и криминална) остава непокътната вече цяло десетилетие. Да се твърди, че двете служебни правителства на Плевнелиев не са били на ГЕРБ, е прекалено елементарно дори за мислителите от дружината на Барба Ганьос. Това лесно може да се установи чрез проверка на състава им – по политическа кариера и поведение 90 на сто от участниците в тях са „верни войници на партията”, въпреки че мотивите им са меркантилни, а не идеологически.
Запознатите помнят, че откакто властовото статукво бе бетонирано, компетентните органи не са разследвали пълноценно нито един от шумните скандали, свързани с изборни злоупотреби. Още по-лошо – когато е имало намеса, тя е била пристрастна и е била насочена главно към прикриване, а не към разкриване на истината. Изопачаването на истината има и комична страна – някои от днешните пламенни защитници на праведното дело на ГЕРБ написаха цели книги с разобличения на изборни измами и контролиран вот, вкл. хабилитационни трудове за израстване в академичната кариера. За нечистоплътната роля на преобладаващата част от купените медии, „журналисти” и „анализатори” дори не си струва да напомняме – обществото вече състави анти-рейтинги в това отношение.
На второ място, съмненията в честността на предстоящите избори се опират на
множество доказани факти за минали нередности
и нарушения, които са обществено известни, въпреки че останаха несанкционирани. Всички добре помнят: депутатите от ГЕРБ, разнасящи чували с бюлетини, контролирания хаос в „Арена армеец”, огромния дял секционни протоколи с ръчни поправки (неподписани от всички членове на комисиите), несмущаваните от никого шайки от брокери на гласове около изборните секции, множеството съобщени случаи на гласували „мъртви души” (в преносния и дори в буквалния смисъл). Отделно внимание заслужава огромният брой недействителни бюлетини, поне за част от които има сериозни основания да се смята, че са били умишлено повредени. Въпреки настояванията на обществеността и дори на отделни членове на ЦИК, не бе направен дори опит да се изясни истинската същност на това странно явление.
Използването на тези инструменти от „черния” арсенал се засилваше през годините – контролиран и купен вот, манипулации на изборния процес и изборните книжа. Все по-драстични ставаха грубият натиск върху избирателите с цялата мощ на централната и особено на местната власт, грубата агресия срещу кандидатите на други партии и на инициативни комитети.
В големите градове този арсенал не работи (или вече не работи в толкова голяма степен), което е основната причина за отлива от ГЕРБ. В малкото населено място обаче хората са оставени изцяло на произвола на местните феодали и са принудени да се подчинят на политическия рекет. Проблемът на такива „победи” е в това, че генерират омраза и желание за реванш.
Третата група аргументи за основателните съмнения в честността на изборите е
демонстративното нежелание на управляващите
да предприемат очевидно необходимите нормативни и организационни промени, вкл. с оглед на здравните заплахи и изисквания в условията на пандемия. От година насам бе ясно към каква ситуация се движи обществото и какво трябва да се измени. Десетки страни проведоха избори в пандемична обстановка и изпробваха най-различни решения, които заслужаваха внимателен критичен анализ с оглед възможно прилагане у нас. Нищо подобно не бе направено от българските власти. Цялата енергия бе вложена в съзнателното саботиране на промени, които биха дали възможност на максимален брой български граждани да изразят своята политическа воля. Особено ясно пролича страхът от създаване на условия за масово гласуване на българите в чужбина. Вече е невъзможно да се прикрие желанието за максимално потискане на електоралната активност, въпреки воплите за застрашената легитимност на изборите.
Целта на политическото статукво е ясна – запазване на контрола върху властта чрез минимизиране на изборното участие и максимално засилване влиянието на измамите и контролирания вот. Избраната тактика на поведение е колкото брутална, толкова и демонстративна. Управляващите разбират много добре, че при едни наистина честни и свободни избори биха претърпели катастрофално поражение, затова ще играят ва банк, за да не ги допуснат. Те дори не се крият. Очевидно смятат, че единствено това би им донесло успех, затова приеха и следваха решението да платят всякаква политическа цена, но да запазят контрола над организирането на изборите.
Всичко посочено дотук е ясно и до голяма степен бе предвидимо.
Голямата неизвестна величина е
как ще реагира обществото, как ще противодействат истински опозиционните партии и активните граждани.
Предстои да се избистрят отговорите на два ключови въпроса. Първо, дали ще бъде сключен максимално широк и действен пакт за единодействие на всички политически и граждански сили с оглед контрол и противодействие на нечестните и незаконни изборни практики, осъществявани от управляващите и подчинените им органи и администрации. Второ, каква ще бъде реакцията на евентуалните резултати, повлияни от прилагането на такива практики.
Не бива да пропускаме факта, че до сегашното положение стигнахме, защото основната част от политическите субекти и гражданите досега бяха склонни в крайна сметка да преглътнат резултатите, постигани по нечестен път. Дали този път обществото наистина няма да се примири (както подсказаха събитията от втората половина на миналата година), предстои да видим.
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
Прегледана: 2922