Исторически преглед: 30 години от изборите за ВНС и управлението на Андрей Карлович

0

Как Луканов лансира Желю Желев за президент


На 17 юни се навършват точно 30 години, откак БСП печели по съмнителен начин изборите за Велико народно събрание. Тогавашната победа отваря възможност пред Андрей Карлович Луканов да изкара още един премиерски мандат, но ситуацията в страната е такава, че потомственият комунист дълго не успява да сформира второто си правителство. Новият състав на кабинета му е одобрен чак на 22 септември, а руският възпитаник управлява цяло лято като министър-председател в оставка. В този период той прави куп хитри ходове, които му позволяват да остане начело на изпълнителната власт.


ПГ на БСП издига Луканов за втори мандат още през юни, но гласуването в пленарна зала се забавя, защото голяма част от българите не признават резултатите от вота. Жадните за демокрация нашенци са убедени, че правителството на Карлович е фалшифицирало изборите в полза на прекръстилата се БКП. Опозиционери започват седяща стачка в центъра на София, а върху жълтите павета изниква и палатковият лагер „Град на истината”.

Снимка: Андрей Луканов Източник на снимката: в. „Стандарт“

За да умилостиви СДС и симпатизантите му, Андрей е склонен да им даде президентския пост. За целта обаче трябва да бъде пожертван Петър Младенов. Последният има стар грях, с който да бъде уязвен – изрекъл е репликата „Най-добре е танковете да дойдат” по адрес на протестиращи в края на 1989-а.
Държавният глава и дългогодишен външен министър твърди, че видеозаписът с думите му за бойните машини е манипулация и отрича да е имал намерение да превръща площад „Народно събрание” във втори „Тиенанмън”. Дори навръх изборите за ВНС се зарича да съди „сини” политици, че са излъчили клипа. Той все още не подозира, какъв капан му е подготвил приятелят му Луканов.


По нареждане на Карлович на 5 юли в. „Дума” излиза със статия, разгромяваща произлизащия от БКП/БСП президент . „Политиката е игра за мъже. И който не е майстор, трябва да слезе от сцената. Имат ли намерение Петър Младенов и неговият екип да напуснат креслата? Отговор на този въпрос може да даде само достойнството”, коментира на първа страница зам.-главният редактор.


Получил тежък удар от своите, комунистът от село Тошевци, решава да се оттегли. Той хвърля оставка, а Луканов лично я прочита по БНТ. Обявявайки новината в ефир, Карлович дава ясен знак кой ще ръководи държавата занапред.
Разчистил „Дондуков” 2, Андрей иска опозицията да излъчи новия президент. На седесарите той обещава подкрепа от социалистите в пленарна залата.


„През 1990 г. кандидати за президент в Народното събрание бяхме Петър Дертлиев и аз, но трябваше да съберем 263 гласа от 400 души, а не можехме”, спомня си д-р Петър Берон. – Луканов си беше наредил на БСП-то да изберат Желев. 4 пъти гласуваха против нас. Част от СДС също не беше съгласно с Дертлиев. Решихме да сменим кандидатите и в зала „Изток” Желев пред 140 души каза, че ще приеме да го издигнат, но за вицепрезидент е длъжен да предложи мен и ще го направи. Изчете ми дори биографията. Същевременно се е договарял с БСП-то да сложи Семерджиев. Този подлец можеше спокойно да дойде и да ми каже, че няма начин да се събере квалифицирано мнозинство, ако няма комунист за вице. Щях да се съглася и да отстъпя. Той не го направи. В момента, когато съобщиха, че е избран, бях през 4 стола от него на същия ред. Луджев го побутна с думите: „Предложи Семерджиев!”. Желев стана и направи тъкмо това. Обяви, че за вице предлага ген. Семерджиев. Напълно неправомерно всички от БСП започнаха да ръкопляскат. Председателят на ВНС проф. Николай Тодоров каза, че е избран. Ами не става така! Избира се както президента.”
За да затвори съвсем устата на опозицията и западняците, които негодуват, че у нас няма демокрация, Карлович е готов да подари на СДС и още една част от „баницата”. Той лансира идеята второто му правителство да е коалиционно и дори оферира вицепремиерски пост на Петър Берон. Известният зоолог е лидерът на „сините” след избирането на Желю за държавен глава.  


„Да, Луканов ми е предлагал да бъда зам.-министър председател, а също така беше готов да ми даде и министерско място. Той много искаше да управляваме заедно, но в СДС бяхме решили да не правим така. Отказахме”, потвърждава ученият, който в зората на демокрацията се беше фокусирал върху политиката.


Двете управления на Андрей Карлович се помнят с огромния дефицит на основни стоки, отказ от реформи, мораториум върху външния дълг и висока инфлация. Премиерът аферист не успява да задържи дълго властта – още през декември 1990-а второто му правителство пада след публични протести през мавзолея на Димитров. Времето, прекарано на „Дондуков” 1 обаче се оказва напълно достатъчно на Луканов, за да раздаде куфарчета с пари на верни на БКП/БСП кадри и да им даде начален тласък в големия бизнес.

 
През 1992 г. близкият до СДС главен прокурор Иван Татарчев иска имунитета на вече бившия министър-председател и го тиква „на топло”. Зад решетките Андрей остава около половин година. Основното обвинение срещу него е, че е по времето на соца е раздавал помощи на развиващи се страни.


Когато е задържан в ареста, Луканов обявява сензационно, че е братовчед на душманина си Татарчев. „И брат да казва, че ми е, пак бих го арестувал, без да ми мигне окото”, отвръща, без да се трогне, юристът.


Обвиненията, че Карлович е прахосвал държавна пара, не влизат в съда. Нещо повече – бившият премиер успява да осъди България в Страсбург за страданията си. Международният трибунал за правата на човека решава, че Андрей е бил арестуван неправомерно и държавата му дължи обезщетение. Това обаче се случва след убийството на червения политик през 1996-а.


Героят на нашия очерк е роден на 26 септември 1938 г. в Москва. В България семейството му се завърнало, когато бил на 6. През 50-те тийнейджърът се обучавал в Първа езикова гимназия, където се преподавало на руски. Там негов съученик бил Цветан Тодоров – световноизвестен философ, емигрирал впоследствие в Париж. „Андрей говореше 3 езика – руски, английски и френски. Преди гимназията е бил в английски колеж. В разговорите, които водехме, той се показваше съвсем либерален. Беше интелигентно и сърдечно момче”, разправяше приживе живеещият във Франция прочут наш сънародник.


През 60-те години на миналия век Луканов учи висше в Московския институт за международни отношения. Оттам едва не го изключват заради ожесточен конфликт с негов състудент – Роберт Василев, секретарят на партийната организация на българската група във ВУЗ-а. Кавгата между двамата прераства във физически сблъсък. Боят е яростен – с крошета и ритници, а победител излиза Андрей. Пребитият студент е роднина на големците от партийната върхушка Вера Начева и Димо Дичев. Последните настояват Луканов да бъде изключен от института и да не му се дава право да продължи образованието си. Това, разбира се, няма как да се случи. По това време бащата на хулигана – Карло, е министър на външните работи и не позволява санкция спрямо сина му.


В Москва бъдещият премиер на България намира любовта. Съпругата му Лили Герасимова е негова състудентка. От нея са синът му Карло и дъщерята Ани.
Политическата кариера на Луканов стартира във Външно министерство през 1963 г. Още с назначаването си той вдига бунт срещу тогавашния дипломат №1 Иван Башев. Андрей Карлович негодува, задето бащата на поетесата Миряна Башева задължава младите кадри във ведомството да държат общ изпит по български език, история и география. Бъдещият премиер бойкотира препитването, като си служи с тежък идеологически довод. „Подобен изпит показва неуважение към съветската образователна система. Аз съм завършил най-престижния дипломатически институт!”, изрепчва се той на началника си.


В МнВР изкарва 3 години. После отива в министерството на външната търговия, където през 1972-а става зам.-министър. Тогава е само на 34 г. До 1989-а е вицепремиер в правителствата на Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов. Междувременно оглавява и министерството на външноикономическите връзки. В Политбюро пък влиза през 1977 г.


На Тодор Живков Луканов така и не успява да стане любимец. Първият партиен и държавен ръководител му се дразни, задето редовно закъснява за заседания. „Живков беше изключително точен и държеше на това. Ето защо всички около него бяхме усвоили този добър навик. Единствено изключение правеше Андрей, който често пристигаше в последния момент или едва успяваше да хване началото”, свидетелствал е ген. Милушев – шефът на УБО.

На 2 октомври 1996 г. Бившият министър-председател на България Андрей Луканов е застрелян пред дома си в София Снимка: Dunavmost.com


Тато не харесвал и склонността на Карлович да се ровичка в документите на министри и членове на Политбюро. Когато отидел на среща при някой големец, хитрият гостенин първо сядал да си поприказва със секретарката му, а през това време успявал да надникне и в повечето папки на бюрото й.


Днес всички знаят кои са хората, подготвили и реализирали 10-ноемврийкия преврат – Добри Джуров, Петър Младенов и Луканов. Малцина обаче са наясно, че никой от тях тримата не е бил основен фаворит на Кремъл за ръководител на България след свалянето на Тодор Живков. Висшите кадри в КПСС се надявали изпълнителната власт в НРБ да премине в ръцете на първия секретар на БКП в Хасковска област Минчо Йовчев. Той също бил съветски възпитаник, а имал и рускиня за съпруга. Човекът толкова обичал СССР, че през 1989 г. изпратил и дъщеря си Емилия да следва висшето си образование там.  


Да, Минчо Йовчев бил изборът на съветската върхушка за премиер на НРБ в епохата след Тато, а Луканов – резервен вариант. Андрей Карлович заемал втора позиция в списъка на „братушките”, защото за него имало подозрения, че поддържал тайни връзки с ЦРУ. Според Москва съществувал огромен риск американците да му влияят и Русия да загуби позициите си у нас.


Сценарият на Горбачов и КПСС за България по онова време е следният: Бай Тошо излиза в пенсия, а постовете му се заемат временно от ветерани с реформаторски възгледи. Любимците на Москва Минчо Йовчев и Андрей Луканов пък трябва да са с позиции в Политбюро и да получат вицепремиерски постове, а скоро след това първият да поеме изпълнителната власт.


Замисълът на Кремъл се реализира почти едно към едно. Седмица след 10 ноември Йовчев става член на най-висшия партиен орган, а се издига и в преходното правителство на Георги Атанасов – дават му Министерството на индустрията и технологиите и дори го правят вице на премиера. В следващите месеци обаче връзките на Карлович в СССР се оказват по-силни и Москва дава благословията си той да е министър-председател. Новият премиер съставя кабинета си на 8 февруари 1990-а, като Минчо не фигурира в него.


Автор Марина Алекова

Източник: в. „Уикенд“

Прегледана: 5348

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече